Последното творение на Шон Бейкър е част от София Филм Фест и неговото представяне беше съпроводено с посещението на режисьора. Тръгвайки отзад напред, може да се каже, че точно като най-добрите от най-добрите и тук лентата свършва по начин, който ретроспективно осмисля всички сто и единайсет минути. Те от своя страна също са до една смислени и лъкатушещи между детското въображение и невинността и бруталната реалност и опасностите, които маргиналният (винаги в една или друга степен) живот носи.

Всъщност филмът е конструиран така, че да успее да ни рани право в сърцето и после да ни даде надежда за живот, защото тръгва от жизнерадостните писъци и безпардонни игри на приемане и отхвърляне на няколко шестгодишни деца. Очевидно маргинализирани, скачащи по периферията на социалното отпадане, при това невинно, без да подозират колко тънък е ледът върху който тичат, те движат сюжета с лекота. Така може би половината филм преминава кадър след кадър в детски диалози, прекъсвани само от време на време от битовизмите на възрастния свят около тях.

Мууни (Бруклин Принс) всъщност ни разкрива една малка, общоизвестна, добре забравена истина за това колко е кратък и пряк пътят между ранното детство и автентичността. Кръстосвайки без надзор обиталищата на бедните, заедно със своите приятели, тя е странно безгрижна за маловажното и изключително чувствителна към важното. А ние индиректно получаваме отговори и на тези екзистенциални въпроси – например кленовият сироп е нещо, което не бива да се пропуска до края на живота, докато наемите, джобните, скандалите са нещо толкова незначително, колкото и тъпо, и затова е добре да се направим, че не съществува. Шон Бейкър е направил нещо, до което всяка добра режисура рано или късно стига, а именно да бъде по-малко планирана и повече спонтанна. Според неговите собствени думи филмът е изпълнен със сцени, които са зададени от него, ролите са определени, но развитието на действията и диалозите са били в ръцете на актьорите. А в една не малка част от времето, това са шест – седем годишни деца. И те, въплътени в ролята на социално слаби и духовно силни, си партнират равностойно и гениално с Уилям Дефо, например.

Поставен в тази рамка сюжетът до голяма степен е предвидим, защото той поставя под дълбоко реалистична лупа живота на няколко деца, който играят на криеница с тоталната маргинализация, докато родителите им проституират, пушат трева и едновременно с това са честни и достойни хора, които оцеляват, вдигайки постоянни скандали на бедността. Такава е майката на Мууни - Хейли (Бриа Винаите), която разхожда приказно тяло с тъжно лице през целия филм и общо взето няма реплика без псувня. И докато страшното е по-скоро приятно, с изтичането една по една на сто и единадесетте минути, ние постепенно започваме да се тревожим, че нещо лошо някому ще се случи.

Би било много, много хубаво такъв филм да се роди от българска страна, защото той ще е вярно и честно огледало за хилядите, безбройни неизследвани животи, които се усещат единствено, когато някой от нас се намери окраден сред градската тълпа. Въпреки, че са създадени абсолютно независимо един от друг, поставени в програмата на София Филм Фест Проектът Флорида на Шон Бекър и "Квадратът" на Рубен Йостлунд разговарят за социалната справедливост и убежищата които търсим, когато нея я няма. Но и без която не можем.