"И замирисва на море"; Георги Борисов

"Станах една нощ, беше пълнолуние и луната блестеше толкова силно, че образуваше нещо като светлинен тунел, като плътен лъч на прожектор, по който сякаш можеше да се стигне до нея пеша. Всичко беше озарено от млечнобяла, седефена светлина. И тогава, направо физически, почувствах как, закотвени за тази земя, можем изведнъж да излетим и стигнем следващите по-горни и висши светове…. Да се махнем от този свят и тази действителност, в която бяхме принудени да живеем в мълчание и покорство. Затова и  пиша:

И замирисва на море човекът в угарите тъмни и синурите им бездънни оставя друг да дооре, луната яростно напича издъненото му седло и корена си той отсича с едно разлистено крило.

Ето от този живот, за който сега с такава умилителна носталгия си спомняме, искахме да избягаме." – разказва в интервю поетът Георги Борисов.